Брутално

По природа не беше лош човек. Може би и тя не беше курва по природа. А може би беше? Всички жени са курви. Констатация. Той беше добър. Погали скъпите копринени чаршафи в цвят пепел от роза, така като щеше да погали и нея. Само че тя не знаеше. Все още. Познаваше я вече от месеци. Тя дори не го беше виждала. Пазаруваше мълчаливо. Той мълчаливо й подаваше: черна франзела, винаги добре изпечена, сирене задължително френско, авокадо, често пъти прясна риба, никога месо. Тя никога не го заговори. Той никога не престана да я наблюдава. Мълчаливо. Когато я проследи за първи път беше по – скоро от любопитство. После дойде нуждата. Подредената малка къща в цвят “перлено бяло” , скъпата малка кола в цвят “небесно синьо”. Самата тя беше малка. Някак си кукленска. Подобно на къщата , на колата. Беше красива. Знаеше много добре, какво работи. Беше преводачка. Той също знаеше езици. Но беше продавач. В супермаркет. Приятелят й се казваше Стоян. Беше адвокат. И женен. Той нямаше приятелка. Грозниците нямат приятелки. Бедняците също. А той беше и двете. Погледна малката порцеланова ръка. Дългата пепеливо – руса, спускаща се на букли коса. Щеше да погали тази коса. Някак си неестествено бавно тя сваляше миниатюрната си пола. Той отвори леко вратата. Решението беше взето. Последиците не го интересуваха. Той щеше да я изнасили. Брутално. Първо щеше да я накара да коленичи. В едната си ръка щеше да държи пистолет, който щеше да опре в лицето й, а с другата щеше да държи косата й. Докато му духа. След това щеше да я ебе. На пода. Нямаше да я съблича. Не още. След това щеше да я върже. Щеше да я накара да страда, да моли за милост. Може би щеше да я пребие с красивия й, кожен колан подарък от приятелят й Стоян, адвокатът. Щеше да направи кукленското й, малко лице на кървава пихтия. Щеше да издълбае собственото си име върху гладката кожа на изящния й гръб. А накрая кичур по кичур щеше да реже от дългата й пепеливо – руса, спускаща се на букли коса. И всичко това щеше да му достави удоволствие. Може би щеше да я изнасили повече от един път? Може би…Може би всичко това беше брутално, болезнено, жестоко…Може би… Може би тя не го заслужаваше? Но той го заслужаваше. Заслужаваше го заради вмирисаната риба, миризмата на която се беше превърнала в негова собствена, заради ставането в пет часа, заради ежедневната прокисната бира и неколцината квартални приятели, а иначе прошляци като него, заради шефа си, червенобузестия Дядо Коледа, заради празната стая, стария матрак, липсата на снимки, заради мълчаливото й пазаруване… Той го заслужаваше. Последиците? Те наистина нямаха никакво значение. Дали беше курва по природа? Не помнеше вече, каква е по природа. Знаеше каква е сега. Красива. Желана жена. Отметна с добре заучено движение една немирна руса букла. Знаеше, че той я следи. Всъщност косата й не беше руса… по природа. Усмихна се ехидно. А какво ли беше?! Този път беше купила риба. Мразеше риба. Повръщаше и се от гнусната, мазна, мека риба. От изцъклените, малки, плувнали очички, влажната, отпусната кожа, непоносимата миризма… Всичко това и напомняше за Стоян. Приятелят й. Адвокат. Бавно отключи вратата. Стоян беше избрал цветът на къщата “перлено бяло”. Стоян беше избрал цветът на колата “небесно син”. Стоян беше избрал цветът на чаршафите “пепел от роза”. Стоян плащаше. Небрежно остави вратата отворена. Пазаруваше винаги, когато той беше на смяна. Преди да влезе в магазина винаги оправяше грима си. Никога не го заговори. Нямаше нужда. Беше висок. Веднага го хареса. Хареса мълчаливата му ярост. Хареса зле прикритото му желание. Хареса способността му да я разбере. Хареса безнадежността му. Хареса липсата на бъдеще. Хареса това, което той щеше да направи с нея. Тя не можеше сама. Беше прекалено слабохарактерна. Страхлива… Знаеше много добре, какво иска той и тя щеше да му го даде. Денят, който избра не беше случаен - навършваха се пет години, от както беше приятелка на Стоян. Година й два месеца, от както той и подари къща. Половин година, от както й купи кола. Четири години и седем месеца, от както я уреди на работа. Само че тя не беше такава …Не беше. Или може би точно защото беше… Такава. Искаше всичко да стане както трябва. Остави рибата в хладилника. Бавно се запъти към банята, като не забрави да остави вратата леко отворена. Той го заслужаваше. Започна бавно да сваля миниатюрната си пола. Той заслужаваше не просто да я изчука. Заслужаваше да я изнасили. Брутално. Болезнено. Жестоко. Осети как тихо вратата зад нея се отваря. Затвори очи. Беше готова.