Душата на вдовицата

Умря на една жена мъжът.
Божа работа, казаха си хората с примирена мъдрост, дошъл му редът.
Но тази жена много обичаше мъжа си. И никой мъж, даже, ей така между другото, пък и за утеха на очите само, тя не поглеждаше. Все до гроба на обичния си съпруг седеше от сутрин до здрач и плачеше ли, плачеше. Ден след ден, мина неделя, после втора, заточи се месец, че и отмина, начена се втори.
Направи и помен за четиридесет дни от смъртта на любимия си съпруг и пак продължи все така на гроба му да ридае неутешима.
През един слънчев пролетен ден покрай гробищата минаха селският поп и един вдовец-другоселец. От града се връщаха, от пазара.
Като стигнаха до гробищата, дръпнаха дружно юздите на конете си и се загледаха в жената, която виеше, та се късаше.
– Що плаче толкова тази жена, друже? – попита удивен вдовецът.
– За мъжа си плаче, вече трети месец само това прави, горката – нажалено отвърна попът. Пък като се огледа, сякаш да види дали господарят му, всевишният, отнякъде няма да го зърне, смигна, та развеселен прибави: – Повечето женоря се радват като се спомине мъжът им, ама тази на, друга ли е някаква направа, що ли...
– Че какво толкова да му оплаква?! Като я гледам отдалеч, тя май е и хубавица! – почуди се вече твърде силно вдовецът.
– За хубостта й си напълно прав! Имаш набито око! Пък за скръбта й какво да ти кажа? Не мога да я проумея! Не знам каква жена е, ама никой не можа да я утеши. Колко сме пробвали да знаеш! – въздъхна попът, пощипна си ядосано брадата.
– И ти ли, попе, не успя?! Та ти си като див жребец, приятелю скъп! – разсмя се весело вдовецът-другоселец, подочуваше какви ли не приказки за попа.
– И аз, чадо, и аз! Признавам си, що да крия! Все едно че има някаква магия! – приплака попът и в пазвата си плю. За този жест преследваше гневно паството си греховно, наричаше го мръсен и езически, но и той си го обичаше и от него в такива моменти не се отричаше. – И кметът, и кръчмарят, и бакалинът, и бръснарят – всичките пробваха поред и много се постараха хората, ама ядец! Всичките си подвихме опашките. Жена толкова луда досега сме нямали в наше село! Не! Не е жена, а скала!
Рече попът и се замисли опечален, наскърбен и твърде засрамен.
– От цялото ви село да не се намери поне един свестен мъж, пфу! Станали сте за резил! – високомерно и презрително натърти вдовецът.
Попът се разфуча, овладян от напълно закономерен гняв:
– Щом нито един от нас не е успял, значи си е невъзможно! От менe да го знаеш! От нашата ловна дружинка да го знаеш – аз, кметът, бакалинът, бръснарят и кръчмарят – никоя досега не е убягвала, ама този път ударихме на камък! За първи път! Дано даде Бог да е и за последен!
Вдовецът само го изгледа още по-презрително и си замълча, нещо се позамисли.
Попът пък, силно уязвен, пак пламенно захвана своята защитна реч:
– И старите хора казват – не е имало такава, откакто се е селото населило... То жена ли е или пък камък?! Срам е за селото ни, ама повече за нас, мъжете, срам ти казвам, срам голям, позор направо... Изложихме се и това си е... – и въздъхна тежко.
– Искаш ли, друже, още сега, на гроба на мъжа й, да я излекувам аз тази прекрасна жена?! – запита хитро вдовецът и си подръпна единия мустак.
– А махни се бе! – замахна гневно попът с десницата си и заядливо се изрепчи. – Коня си залагам, че не можеш да го сториш! Да се обзаложим, а!
– Аз пък ти казвам, че мога! И щом искаш, тъй да бъде – и аз залагам мойто конче, ей го на, огън! – и вдовецът потупа по гривата аленото си жребче. То вирна глава и изцвили, докато се изправяше на задните си крака, сякаш с господаря си се съгласи.
Попът попремисли мъничко и алчната му душица потрепна от сладост – що пък да не се сдобия с такова конче, още следващата сряда ще го шътна на пазара! Поглади брадата си и като един същински нашенски български селски поп-пророк изрече сериозно, строго и тържествено:
– Готов съм на облога! Залагам мойто конче! Ей го на! Ама ти ще загубиш твойто, тъй да знаеш!
И двамата мъже си плеснаха ръцете в знак на взаимно съгласие.
– Ти само гледай и се учи, попе! За урока пари няма да ти искам! Само кончето ти ще отведа, а ти ще се прибереш пеша, хубаво да го знаеш – смигна развеселен вдовецът.
Слезе той пъргаво от жребеца си, преметна му юздата на близката слива и прескочи ловко каменната ограда на гробището.
Застана вдовецът до жената, превита одве върху гроба на мъжа й, поздрави я и попита:
– Що тъй горко плачеш, жено?
– За мъжа си плача – изхлипа вдовицата, без главата си дори да вдигне. Бузата й си остана долепена до пръстта.
Прегръщаше дървения кръст и не го пускаше. Мъката й беше голяма, дълбока и направо страшна.
Вдовецът приклекна до нея и тихичко й заговори:
– Не бива, жено, никак не бива така да правиш! Полза няма! И аз така плаках, хем не като тебе месеци, а години наред, но от гроба не успях да я вдигна мойта женица.
– И ти ли си вдовец?! – сепна се вдовицата, но все още не поглеждаше мъжа до себе си, а право в гроба на своя възлюблен съпруг се беше втренчила.
– Вдовец съм, изгубих жена си. Ама аз съм си е виновен, аз! – и както си беше клекнал, заудря се по главата и с двата си юмрука.
–Защо говориш тъй?! – попита объркана жената и вдигна към него поглед само за миг, колкото да го види как страда – истински, неподправено!
Вдовецът остана запленен от зашеметяващата хубост на двете й очи. Под черната забрадка като водопад върху му се изсипа красотата на вдовицата.
– Аз съм виновен! А-аз! – пъшкаше отчаяно мъжът и удряше с юмруци ту гърдите си, ту главата си.
– Ти да не си убил жената, проклетнико? – изпищя уплашено вдовицата и се вгледа по-внимателно в мъжа.
– Убих я, аз я убих, жено. Тази е истината! – призна си вдовецът и ниско сведе глава от срам и неприкрито отвращение към самия себе си.
– И как го направи! – извърна глава и запита строго жената, като веднага стисна устни, пролича омразата й, която вече изпитваше към наглия убиец.
– Не питай! Срам ме е да ти го кажа – изплака вдовецът и се извърна настрана.
– Срам го било! Сторил си го, проклетнико, пък сега те било срам! Я си признай греха поне пред мен! – властно му нареди жената. Величествено някак говореше, като светица от стените на селската черква.
И другоселецът се загърчи, заподсмърча, но що да прави, всичко си каза, загледан отчаяно в земята. Сякаш очакваше тя да се разтвори и на мига да го погълне.
– Щото с тая голяма пущина, дето ме е Бог надарил, какво друго можеше да стане?! Все пищеше и се мяташе на одъра като мряна риба преди дъжд. Пък аз, глупакът, си викам – от сладост го прави, а то било от болка превелика! И си умря жиницата, ей тъй на, докато го правехме... На одъра почина, гола. Под мене, а аз в нея... Срам! Ад, ад ме чака мене на оня свят!
– Ами-и?! – възкликна вдовицата, а очите й станаха големи, колкото са пачите яйца по този хубав, щедро благословен от божията ръчица, край.
– Млада и зелена си отиде от белия свят... И си останах сам-самичък... – и сълзите закапаха една по една, упорито се стичаха по двете гладко избръснати бузи и капеха точно на онова място, издуто на гащите му.
Гледаше вдовицата, но не подозираше, че ръката на мъжа е в джоба му и надига ли, надига, а нещо помръдва ли, помръдва, подскача ли, подскача най-игриво.
И нещото шава ли си, шава.
И се извисява по мъничко.
Но пък постоянно.
Гледаше вдивицата, трескаво мислеше, всичко чуто премисляше и накрай храбро изрече:
– Убий и мене така, че да отида при мъжа си най-сетне! Щото без него аз не мога да живея, не!
Вдовецът стана и закърши ръцете си уплашен и ужасен, потресен от неочакваното предложение.
– Не бива така, жено, живей си ти поне живота! – дръпна се настрана и направи крачка, после втора, заотстъпва.
Тръгна си, почти побягна позорно към оградата, откъдето ту се подаваше, ту изчезваше черната калимавка на попа. Гледаше и подслушваше светиня му.
Да, но вдовицата затича пъргаво подире му, хвана го здраво изотзад и с двете си ръце. Не го пускаше и жално му се молеше:
– Не-е! Стой, човече!
– Пусни ме! Не искам аз втори път на жена живота да отнемам, не ща! Няма да го направя! Не искам повече да убивам! – дърпаше се вдовецът.
И аха ще се измъкне от женските пръсти, но те бяха като клещи и здраво го стискаха! Той се дърпа напред, тя го тегли назад. Двамата се поборичкаха малко време и се задъхаха. Жената се ядоса твърде много и кресна вбесена:
– Бе, ти мъж ли си?!
– Мъж съм, мъж съм, ама съм от Бога наказан аз! – изхлипа вдовецът.
– Не си! – отрече вдовицата.
– Как да не съм, жено?! – попита мъжът и като подсмъркна, добави: – Нали от туй, че съм мъж, надарен извън мярката, жена ми се спомина! – и отново захлипа, заскимтя като пребито псе.
А вдовицата тропна ядосано с крак:
– Решила съм да умирам, помогни ми, като ти казвам!
– Ами... щом пък толкова много искаш! Щом пък като си го решила! – започна бавничко да склонява вдовецът. И накрая се прекръсти и изрече, като вдигна очи към синьото безоблачно небе: – Боже, ти си ми свидетел, че това тя го иска!
И двамата започнаха любовната игра.
Досами гроба на съпруга на жената.
Такъв е животът и живите на него са длъжни да служат, а не на смъртта да слугуват...
Вдовецът трябваше да я убие, да я изпрати в отвъдното с оная своя мощна работа.
А тя искаше душата й да отлети и да кацне при мъртвия й мъж, там някъде на оня свят, дето все се казва, че го има. Но дали е така, кой ли го знае със сигурност...
Мъжът се втурна да помага на жената с цялата си всеотдайност и мерак огромен.
Погали й гърдите и тя изстена от страст. Излетя от устата й въздишка плаха и се понесе високо към небето, на което нямаше нито едно облаче. Само слънцето сияеше и се взираше весело, без да се срамува. Ако можеше да ни разкаже то какво е виждало по земята през всички тези векове!
После мъжът протегна ръка към бедрата й, сътворени сякаш от коприна. И както женската природа повелява, когато правиш го умело, издигаше тя в очакване на смъртта нозете си високо, сякаш искаше да стигне до слънцето чак и на него да се отдаде...
Тогава мъжът започна тайнството на любовта.
И жената питаше с огромна надежда, стенеше толкова силно, че гласът й се удряше в небесния кристален свод:
– О-ох! Излиза ли душата ми?
– Ще излезе! – отговаряше мъжът при всяко запитване и потъваше все по-надълбоко в разлистената от всеотдайна наслада и тръпнещо очакване женска плът.
Попът вече не се криеше. Облегна се на оградата с клюмнала глава и трескаво наблюдаваше, смаян от това, което ставаше пред очите му. Не можеше да повярва и за миг дори, че е истина.
А жената все така питаше упорито:
– Излиза ли душата ми?
– Излиза и влиза! – отговаряше вдовецът хитро, но пък точно – без никаква лъжа, нито пък измама зла.
– Ама ти не й разрешавай да се връща – помоли го жената шепнешком.
– Тъй ще направя! – обещаваше й мъжът.
И влизаше душата в тялото на жената, излизаше и пак се връщаше. Толкова многи пъти, че дори попът, всеизвестен опитен любовник и познавач най-дълбок на женските прелести, се отчая от такава мощ!
И вдовецът вече изнемогваше, та реши с хитрост да изпроси мъничко почивка, останал съвсем без дъх:
– Излезе!
Но чу гласа на вдовицата:
– Ами-и! Пак се върна тя! – и като усети, че отслабват ударите, жената подвикна сурово: – Изпълнявай си обещанието, човече! Даде го пред Бога и пред гроба на мъжа ми, не забравяй! – А като усети ефекта, изчурулика звънко като славей: – Скъпи!
Продължи гонитбата на душата.
Вдовецът отново почувства слабост в коленете, пък и кръстът му се умори, та пак изрече хитровато:
– Излезе! Излетя! Край, видях я! Вече е в нбето! – и даже посочи с ръката си сините, далечни небесни простори.
Жената го погали по оросената с пот глава и се усмихна:
– Почини си! В мене си е душата! Че тя така дълбоко се е заклещила и не ще да изезе, човече!
И след кратка почивка отново започна вдовецът своя дълг да изпълнява.
Нещо влизаше-излизаше, но дали беше душата, кой да ти каже, потайна работа – само двамата си знаеха.
Пък третият, който само гледаше – попът, тъй се затюхка, нали си беше и скъперник, и се развика от оградата, където по турски беше приседнал вече без да се прикрива:
–Тя душата ти, че е дълбоко скрита, булка, от ясно по-ясно! Ама на мене кончето ми отиде, кончето-о!
Вдовецът хем си вършеше работата, че беше набрал сили след кратката почивка, хем бодро-бодро викна към оградата:
– Облогът, попе! Облога да спазиш, инак душата ти ще ври в казана! Облога си изпълни!
Жената стенеше отдолу и сякаш изпод земята идеше гласът й:
– Умирам, вече кой ли път умирам, а душата ми не излиза. На, сегичка пак ще умра!
И умираше, както по женски се погива – с един страстен, изтъкан от нежност, вик. Сетне кратко си почиваше и подканяше отново строго:
– Хайде пак да търсим душата, човече! Искам ми се пак да умирам!
Пък попът, възседнал оградата на гробищата, ядосано си клатеше краката и фъфлеше вече ядосан:
–Ти няма да умреш, булка, ами кончето, кончето си загубих аз!
Това се случи на едно гробище българско – точно по средата му.
Вдовец прогонваше многократно и с голям мерак душата на една потънала в печал вдовица, тя пък искаше да излети след нея при своя мил съпруг на онзи свят.
А попът, жалък свидетел на случката, отправяше молитви жарки към своя работодател, всевишния, да се смили и да запази кончето му.
Но не би. Изгуби го. Метна дисагите на гърба си и потегли ядосан към къщи.

Вдовицата разбра къде се крие душата на жената и честичко в потайна доба се чуваха виковете й от нейната къща, която беше досами брега на селската речица:
– Дълбоко ми е душата, не излиза!
Пък кой е нейният гостенин – дали другоселецът-вдовец, дали попът, дали кръчмарят, дали бакалинът, дали бръснарят – никой така и не разбираше.
– И аз честичко се отбивах през нощите да я утешавам – призна си старецът, който ми разказа тази история за душата ли, за тялото ли или за любовта, решавайте сами.
– А тя, вдовицата, да не би да е още жива?! – запитах смаян аз.
– Вдовици колкото си щеш – поклати побелялата си глава старецът. – И да е умряла, друга ще се роди. Ти само от жената не се свени – видиш ли я, дай й знак. Останалото остави на нея... Женските ръце са благословени от Бога, с душа те надаряват мъжа.
Товарът на годините ли говореше от старческите уста? Може би това беше мъдростта, родена от любовта към не една и две жени? Старецът ми се струваше ту столетник, ту пък приемаше чертите на младеж...
И сякаш чух да прелита въздишка женска покрай нас. Ето, ето тя кацна помежду ни, погали ни бегло, но страстно и всеотдайно. Все едно жена с целувка неочаквано ти отговаря на въпрос на многолюдно място! И отминава след миг.
Заоглеждах се удивен. Истина ли беше или си въобразявах?
И тогава видях девойката край реката да се смее.
– Отиди при нея! Помогни на душата й да се възземе и да полети – посъветва ме старецът, усмихнат благо, и се извърна. Стана и си тръгна по пътечката, прегърбен и слаб, изчезна, сякаш отлетя.
А аз какво да правя?
Послушах съвета му.
И не сбърках.
Докато вървяхме после към селото, попитах момичето каква е тя на вдовицата.
– Всяка жена е все едно дъщеря на вдовицата – отвърна момичето и се разсмя на моето глупаво объркване.
Затича по пътеката, изчезна в храстите и чух отнякъде гласа й:
– Ей, нали си мъж, хвани ме!
Затичах се наслуки. Птичките се кискаха хорово на моята тромава несръчност и непохватност, те по клоните се боричкаха и се целуваха по две по три! Виж ти! Нима и те? А аз се щурах между храстите и търсех дъщерята на вдовицата. Когато се уморявах и ядосано присядах на тревата, ръцете й затулваха очите ми, аз се отбранявах, сборичквахме се и се търкулвахме между дърветата през смях...
После настъпваше тишината – благословена и омайна, сладка и вълшебна – когато двама се целуват. Идваше и онзи миг, когато душата на жената политаше, стигаше до небето чак, но тя винаги се връщаше обратно, за да благослови земята и началата, върху които животът се съгражда.
Момичето огласяше гората със страстния си вик:
– Душата ми е дълбоко, мили!
Вие чували ли сте го този вик?
Ако не сте го чували, напразно сте живели.