Една слива остана след потопа и аз я обрулих с моя

Страшен потоп това лято. Не подмина и нашто село. Всичко е помляла и градушката, направо листа не е оставила, камо ли сливи. Скъсах се от яд, разпсувах се като хамалин. И толкова се увлякох, че дори не забелязах жената, която се бе облакътила на оградата…
-Какво се ядосваш? – чух я да пита.
-Как няма да се ядосвам? Погледни само! Кьорава слива не е останала. Ма какво слива – всичко е помела пущината!
Жената бутна дървената портичка и влезе. И въпреки че най-малкото до разговори ми беше, поканих я да остане, като тръгнах към виличката, за да изнеса столчета.
-Остави, на земята ще седнем – махна тя с ръка.
Чак когато седна, видях, че е сочна, с хубав бюст и още по-хубави, стройни и обгорели от слънцето крака. Седнах и аз насреща й и… и се втрещих – тя беше без нищо отдолу, грам бикини нямаше. Но като че ли това въобще не я смущаваше. Не подозираше, че съм забелязал или се правеше, че не вижда как гледам като хипнотизиран.
-И всичко ли е отнесла водата? – усмихна ми се тя.
-При Вас не е ли същото? Вашта вила не е ли наблизо? Нали сте виладжийка?
-Не може да се каже – рече тя в отговор. –Аз съм в бащината си къща и понеже родителите ми рано починиха, отдавна нищо не сеем. Идвам тук да се откъсна от града, да поработя на спокойствие, да се усамотя… Но си личи до `де е стигнала водата – добави тя – отбелязало се е на стената. Метър чак.
Сега се сетих, че в селото имало жена, която е важна клечка в науките. И това ми обясни защо не се интересуваше толкова от пораженията. Затова вероятно ме гледаше с пренебрежение. Книжен плъх! Абе книжен, ама какви крака и дупе има… !
В този момент тя се понамести по-удобно и пред очите ми изгря една изумително блестяща звезда. Бляскава, тъмнорозова, обградена със златен ореол. Ореолът всъщност бяха блестящите нежноруси косъмчета, които никак не бяха малко на брой.
-Та за сливите ли ви е най-тежко? – продължи тя. –Вероятно на тях най-държите? Защото варите ракия нелегално, нали?
Отворих уста да отговоря, но не успях, защото онемях. Мравка ли я полази тази жена, един дявол знае. Но тя е размърда, разтвори крака и пичката й, тази красива розова звезда, се цепна, отвори се, направо зяпна, като че ли ми се смееше. С триста зора успях да вдигна взор от нея, усмихнатата слива, за да видя усмивката на стопанката й. Беше сладка, чаровна… и хитра. Защото тя явно знаеше, че я гледам и това й доставяше удоволствие. Използваше силата на путето си, нещо съвсем естествено за самотна жена.
Не я обвинявах. В това населено само със старци място едва ли имаше млад мъж, пред когото да се изфръцка. Че коя жена не желае да я гледат и пожелават?
-А какви сливи бяха? Джанки ли?
-Не джанки – засмях се, - а едри сини сливи. Те първо порозовяват, но не можах да ги опазя.
-Ех, язък! – засмя се тя отново. –А аз моята слива си я опазих. И все е розова…
И като се разкрачи, показа ми розовата си пичка с пръст, даже я погали и допълни:
-Но втора седмица си стои като консервирана.
Не можех повече да издържа. Извадих си щръкналия кур и като го размахах, рекох:
-Време е да я обруля с моя кол. Че иначе може да презрее.
-Аджамия ми се виждаш. Дали ще можеш? Голям ти е колът, ама дали няма да се огъва? Не само да ме започнеш, че няма кой да ме довърши в тоя затънтен край…
Повече нищо не можа да каже, защото аз я награбих на мига. Всичко стана толкова бързо – и досега ми е трудно да си го обясня. Дали стресът от потопа беше виновен, дали нещо друго – не ми дреме. Брулих с кола сливата, брулих и ръгах, както съм го правил в силните си години по Поморийските плажове. Ожулих си колената, но кой ти обръща внимание… Още повече като имах предвид как й се е ожулил задникът. Но аз го отлепих от тревата, повдигнах я и почти я изправих на рамене. Мамо, как само крещеше тая научна работничка, самозаточила се в село с илюзията, че тая пичка може да издържа без кур. Наистина разбрах, че е страшно загоряла, защото милиметър от кура ми остави навън. Чувах мъдурите ми как плющят по задника й. Ама и празненето й усетих. Едва успя с ръка по едно време да ми даде знак да спра. И крайно време беше, защото сили не ми останаха.
-Смля ме бе, селяндур! – бяха последните й думи, преди да се протегне, да затвори очи и да притихне.
След десетина минути влязохме във вилата. Когато й предложих уиски, изгледа ме втрещена, после с любопитство се заозърта. Вместо очакваните кирки и лопати, видя няколко репродукции и един оригинален пейзаж, както и няколко стихосбирки и един том на Платон.
-Какво има? – попитах я.
-А, нищо – кимна тя. – И слава богу, че не знаех с кого си имам работа. Като те чух така хамалски да ругаеш, реших и аз да го дам малко курвенски, та да бъдем в унисон. Но все пак имаш и нещо хамалско, де.
-Това ли? – извадих си кура.
-Ох, милия! – пое го тя с ръка. –Цял се е ожулил – наведе се и го зацелува.
И тогава започна една “интелигентна свалка”. С лизане, смукане, минетче та чак до задна прашка. Беше ми и сладко, и леко. Защото в любовта лесно се става от хамалин интелигент. Особено когато си достатъчно перверзен.