Изневяра на шестнайсетия етаж

Още когато ги запозна, Захари усети, че Ася хареса приятеля му. Макар че той бе особняк, стар ерген, професор по история, дълъг като върлина и почти изцяло оплешивял. Но Захари винаги усещаше потръпването на жена си, когато харесаше някой мъж. Това бе някакво вибриране, което може би тя самата даже не усещаше, но той винаги успяваше да улови.
Бизнесът на Захари просперираше и не му струваше почти никакви усилия да държи под око жена си. Денонощно. Така че срещата помежду им би била немислима, успокои се той, минута след като се срещнаха случайно на коктейла, който даваше американският посланик в резиденцията си.
Професорът им разказа куп весело-пикантни историйки за студентите, за отдавна живели царе и императори, за сегашни президенти и премиери, а особено ги развесели фактът, че под него живеела една свирепа бабка, която го дебнела кога се връща вкъщи и поставяла чехъла си на вратата на асансьора. Как се изкачват шестнайсет етажа, приятелю мой, попита той мъченически. Но почти всеки ден го правя, изхлипа професорът. Смяха се до сълзи.
Когато професорът ги покани на рождения си ден, Захари прие – неговият бивш съученик бе веселяк и нямаше да прекарат никак зле. Знаеше, че голямата му страст е ловът и реши да му подари пищни, еленови рога. Когато съобщи на Ася къде ще прекарат вечерта идния петък, тя лениво се протегна като тигрица и се усмихна с подчертано безразличие. На Захари за миг му се стори, че в очите й проблеснаха игриви и коварни пламъчета. Когато й каза какъв е подаръкът, тя го погледна объркано:
– Защо пък рога?! Как така рога?!
– Защото професорът е върл ловджия! – разсмя се той.
– Да не би да е и рогоносец, щом ще му носим рога?! – попита неочаквано наивно тя.
– Няма как… – въздъхна Захари. – Ерген е.
Когато стигнаха пред блока, където живееше професорът, той освободи шофьора. Не пиеше, така че нямаше нужда момчето да кисне тук няколко часа.
Точно когато слезе от колата, мобилният му телефон извъня. Той подметна на Ася:
– Подаръка да не забравим!
И двамата тръгнаха. Стори му се, че тя посегна към изящния пакет. Шофьорът вече заключваше колата, а той говореше изнервено по телефона, докато се изкачваха с асансьора до шестнадесетия етаж. Забранил бе да му досаждат извън работното време, но случаят бе неприятен и той изслуша краткия объркан доклад, даде разпореждане какво да се направи. И се оказа, че вече бяха стигнали. Професорът ги чакаше пред вратата на апартамента си:
– Видях ви от терасата. Заповядайте.
Двамата мъже направиха път на дамата, а те, докато вървяха към хола, си пляскаха дланите една в друга през смях – един незабравен навик от детинството. Щом влязоха, Захари се усмихна загадъчно и изрече тържествено:
– Поднеси подаръка, мила!
Тя се огледа объркано и изрече страшно притеснена:
– Забравих го! Сега ще изтичам да го взема! – и направи решително крачка към вратата.
Реагираха едновременно и двамата мъже. Захари подвикна:
– Чакай! Къде? Ключът е в мен!
Професорът припряно събу чехлите си и изрече:
– Ще те придружа! – и светкавично започна да обува обувките си.
Ася притеснено се обърна към Захари:
– Дай ключа, но ме оставете сама! Мисля, че ще се справя!
– Аз ще отида! – реши Захари.
Ася го последва до вратата на асансьора. Успя да го погали нежно по рамото, изричайки:
– Извинявай! – миг преди той да затвори вратата. Тя знаеше, че е страшно ядосан, познаваше го след десетте години брачен живот.
Професорът бе застанал на прага на апратамента и неочаквано смело прошепна:
– Влизай бързо, миличка, имаме време по за една целувка!
Тя не помръдна, а той помръкна и тревожно се попита: “Какво й става?! Май че оплетох конците…” – и запристъпва от крак на крак безкрайно смутен и зачервен като рак. Не можеше да влезе и да я остави отвън… Стоеше с наведена глава, като студент, комуто предстои да признае, че нищичко от конспекта не знае.
Тя сякаш застина пред асансьора. Когато той спря, Ася веднага натисна копчето. Асансьорът се понесе нагоре.
Професорът я наблюдаваше объркан, озадачен, безкрайно притеснен.
Асансьорът неумолимо идваше.
“Нима щеше да слезе? Какво й ставаше? Ще пресрещне Захари и ще му каже! Ужас, ама че щуротия натворих!” – трескаво си мислеше професорът. Успя все пак да прошепне:
– Моля те!... – тя не реагира и той панически настоятелно прошепна: –Извинявай! Не му казвай, пошегувах се!
Асансьорът спря на етажа. Тя отвори вратата и се шмугна в него. Професорът я гледаше изумен. Нямаше сили да я спре!.. Само сведе глава и се извърна към полуотворената врата на апартамента.
Асансьорът наистина потегли! “Стана тя каквато стана!” – изпъшка професорът, цял облян в гореща пот.
Но асансьорът внезапно спря!
Един етаж по-долу. Това окончателно обърка професора. След секунди я видя да тича по стълбите към него.
– Влизай бързо! – прошепна тя и го тласна в апартамента. Хвана го за ръката и го поведе към хола. Щом влязоха, тресна вратата и изрече задъхана:
– Шестнайсет етажа за колко минути се вземат пеша?
– Между десет и петнадесет минути, за човек като Захари! – отговори той.
– Според мен поне двадесет минути – изрече тя и ръцете й вече надигаха полата. Под нея нямаше нищо.
Захари се върна на двадесет и петата минута, цял плувнал в пот, стиснал рогата с две ръце.
Те го очакваха доволни и щастливи.
Вечерта премина весело, смяха се до премаляване на ловджийските истории на професора.
Когато след много години, вече старица, Ася призна тази своя изневяра, Захари тръсна лулата си развеселен:
– Видях чехъла, който бе пъхнала, за да не се затвори вратата на асансьора и разбрах, че си ти.
– Глупости! – възпротиви се тя. – Я не се прави на Еркюл Поаро! Знаеш, че под неговия апартамент живееше една зловеща, бясна бабка!
– Ти не видя нещо друго, мила! – усмихна се той и смукна от лулата, изстреля виртуозно кръгче: – Защото много бързаше!
Тя се изпълни със съмнение и попита изгаряна от любопитство:
– Какво не съм видяла, мосю Еркюл?
– Некролога на същата тази проклета бабка! А тя държеше целия етаж, защото имаше само една врата – нейната!
Старицата застина от учудване и дълго се смя, докато галеше плешивото теме на своя многострадален съпруг. Как го обичаше в този миг!
И едва тогава почувства вината си.